Категория: Някои непубликувани (до сега) стихотворения

Няма дни последни,
нито първи дни…
Време, равносметки
в обич, във сълзи…

Няма час, минута…
Има смисъл днес
да дариш усмивка,
радост и копнеж;

да дариш надежда;
да простиш на враг;
да прегърнеш нежно;
да си рамо, и гръбнак…

Счупеното да лекуваш
със милувка и любов;
с лошото да се сбогуваш;
за Добро да си готов!

А когато в теб е зима –
да е пълна с топлина,
за да бъде претворима
в нежна, ярка светлина!

Непосредствена, дива… с разпилени коси…
И така си красива. Само спри. Остани.
Имам нужда от тебе, за да тръгна напред,
за да сея надежда, светлина, слънчоглед…

Припомни ми за твойте искрящи очи,
и за погледа, в който само обич личи…
Не припомняй. Ела си. Завърни се при мен!
Обещай да ме топлиш, щом деня е студен.

Обещай да намираш думи във тишина.
Обещай да говориш, даже и без слова…
И не спирай да носиш свойто жълто сърце,
да докосваш без допир, да твориш светове.

Не вълшебни, а чисти. Да побират добро.
Да приемат човека – с всичко, в него дошло.
С всяка трудност, и болка, и със всяка сълза.
Светове все на обич да създаваш, ела!!!

Такава съм – донякъде наивна…
И може би със поглед на дете.
Доброто търся – него виждам,
през бури и през ветрове…

На Него искам да приличам,
и да надскоча в мен страха:
Порасна ли това момиче?!
Удостои ли се за Вечността?!